The role of the signifier here is of no crucial importance because it is already thought of and accounted for. The Depression, then, is the stage where the complex in question is in its sepulchre and there is no possibility to revive, hence all the conditions of speaking for this problems are eviscerated nearly the way the conditions for speaking of fascisms are eviscerated, while the media nowadays sadistically ask the Academia to do a little favour to the already death societies of control (and their suicidal tendencies) that in fact no longer exist as societies and not even as tribal economies, but as mass-killers of truth. Accordingly, the fascisized publicity feels a huge responsibility to be on the TV and to speak of the problems enounced by people that do not care about the very same problems announced: hence their denouncing. That is why there is no wonder that both the Academia and Societies (of control, control, control) are now mutually disappointed and depressed by each other while ascribing responsibility to the allegedly autonomous Academias through the S/M of dispersive and spectacular fake know-hows of living. - The sepulchre for the complex-in-question is there. The complex-in-question is named and suffocated, stuffed in the sepulchre that is out of question. The sepulchre and the fascist there speak to the dead societies of control form the very same sepulchre. If the complex-in-question inside the sepulchre is alive or not, is not to be thought of.

...

Current Mood: working

::Palestine::Air Space::Arab Jerusalem::Nasa-Arab::WrimWramWrom::



Muslimgauze: Arab Quartet

Anti Arab Media Censor, part 1
DOWNLOAD MP3

Arab Jerusalem
DOWNLOAD MP3

(http://epitonic.com/index.jsp?refer=http%3A%2F%2Fepitonic.com%2Falbums%2Farabquarter.html)

***

On air space. We have to think of, we have to know that all the Airbuses that fly over, that indeed fly over and bypass the literality and the trans-continentality and its transversals of both the non-lived modernity and the “outlived” postmodernity themselves, are but the despotic flight of no return and it is in this sense that the movie of Grimonprez is didactically instructive when it comes to “terror and hijacking” of the western phalogocratic airplanes that are thus feminized.  For with each and every flight the west serves its death drive. Yes, it is even worse: those who fly over America, the so-called East-West Coast connections, the so-called Fly-Over-America, they know not what they do (Zizek is also useful here again); they know not that they are the post-modern whores of Hegel; they know not that the only flight for a non-fascist postmodernity, in this context, lies in taking the flight to Palestine for which one is to fight and LOVE, and for Israel, who is to be respected in its continuing post-WWII abjections. The only logical Hegelian contradiction here is the airplane industry. - Somewhere between New York City and Palestine is the virtual-actual transcontinental trajectory of the academico-activist transversality to defy fascizations of present-day realities of universities, universality, and the transversality itself (which is yet to come). The airplanes here are but a means to an end, and they have to be used precisely as weapons, as Thaemlitz succinctly discloses in 1999, as Grimonperz very well observed in 1997. They have to be thought of as pornographic mirroring (61), they are indeed the real a-semiotic signifier for the Institution and its erectile dysfunction. What else was the sublimity (and the whole post-9/11 sacri-architectural sublimation) henceforth? What else than the outward penetration of the auto-immunized discourse of the West – this is no metaphor, really. Just look at the website of The Church of Euthanasia, a Boston-based, perhaps half-legal organization who are very right indeed to think of and present the 9/11 hoax as pornographic inscription and argued resistance in totally literal pornographic terms without any place for metaphorizing (62). 

On Islamophobia&Fascism. It has to be said that there is a direct link between so-called Islamophobia and fascist universities. Islam is not phoné-matic but mediated by media and its predictable mediocrity and “Platonist” ownership of knowledge. - This very same (hence “true”) process of universalizing universities through the (Bologna) Process of institutionalizing/universitizing an (fascist) architectural, arche-fascist universality means directly one singular and very simple Ding: that the Bologna Process, the one that stem out of Mussolinist Italy, for the last ten years was and is just a haphazard loosely labeled pro(mp)to-fascist process of an “anti-terrorist” and in actuality real-terrorist hijacking of Universality (17) and a subjugation of the University, thus making it a subjugated group, in terms of Guattari’s talk about subjugation and the subject. I.e., there is no establishment of the conditions for a new exercise of desire for some forms of micro-politics of desire that potentially might have whatever autonomous life(-forms). “In this case, it is no longer a simple question of describing pre-existing social objects, but one of engaging all machines of the dominant power, whether it be the power of the bourgeois State, the power of any kind of bureaucracy, the power of academia, familial power, phallocratic power in male/female relationships, or even the repressive power of the super-ego over the individual” (18). That repression is not at stake here, when we try to think of fascism, is somewhat obvious: and because it is obvious, one is tempted to, invited to think of repression in such a way so that one becomes truly self-repressive while becoming a minion of the Signifier and its unrestrained fascist Dictatorship of so-called freedom (19). This dictatorship is at least as obvious – its alternative form of a-semiotic signification processes is something else and here we have to still try to think of (20) - since the fascization of universality is merging as obvious too. The work in this direction was done by others in a multiplicity of politicized (or not) view-points (21). The universalist-universitarian Bologna fascization of universality speaks to us in the only possible way: by way of flogging a dead horse whose part one is supposed to play while being already dead. Not only that the dead horse can not drain any powers form any allegedly repressive sources; the sources themselves here, the ones of the so-called political are eviscerated (think of Mamardashvili and his “eviscerated objects”). The conditions for any given material of the political are as suffocated as the so-called imaginary content of the political (which then is integrated into the non-governmental) and who is downright made to disappear in a very aesthetic manner. Singularity is for the One, while universality is reserved for political fascism.

(From my forthcoming study On Facism and Universities, in: identities.org.mk)


***

::Albumze::Terrorere::Deriderre::
::Die Wolfe Kommen Zuruck::::::::::Sodomare120::

Current Mood: working

I nearly finished my translation of Wendy Brown (http://womensstudies.berkeley.edu/faculty/wendy.html). Just thought i shall post in Bulgarian a piece of Chapter 4 that is anxiously calling for a new rendition of "time" (proper or improper, timely or untimely) and what "time" is (it) in our times, as this text goes well beyond my hermeneutical understanding and translation strategy, and as it nearly eviscerates one's conception of what the strategy (not merely a subversion) for opening up political action (not nessecarilly and radically new) is and how undone is it in the present context of defying each and every political potentiality.A fantastic clarification of critique's terror both in and out of it - it strangely reminds me of both Don DeLilo's and Laurie Anderson's useages of the idea that in our times it is only the terrorists that are now the last living artists.

Starting with Brecht's full quotation, on which Brown draws upon:

In the dark times
Will there also be singing?
Yes, there will be singing
About the dark times.

Bertolt Brecht, "Motto" (circa 1938-1941)

***

Конференцията, за която това есе първоначално бе съчинено, беше озаглавена “Критическата теория в мрачни времена”. Тя зае фразата “мрачни времена” от Хана Арент, а Арент я е заела от Брехт, а Брехт, мисля, от древните гърци. Една такава верига от заемки очертава мрачните времена като периодически повтарящи се, така подсказвайки за една определена породеност на проблема, точно както призоваването на критическата теория заимства едно дълго историческо призвание, чиито темпорални местни слуги бихме били ние. Имало е мрачни времена и преди – това е значимостта на множественото число на съществителното, причината за това, защо ние говорим по-скоро за мрачни времена, а не за едно мрачно време или един свят, захвърлен в мрачност. Всъщност, има нещо перверзно обнадеждаващо в названието: мрачните времена са епизодични и крайни, за да бъдат контрастирани с едно трайно положение или телеологическа траектория. Чудя се, обаче, дали тази обнадеждителност е самоуверена, или може би наместо това е контра-фобична.

Ако това ни време се усеща мрачно, в какво всъщност се състои неговата мрачност? Аз не мисля, че ние говорим просто за трудностите пред действието или даже за отчаянието по бъдещето в лицето на невиждани констелации на недемократична власт (неоколониална, капиталистическа, имперска, религиозна, терористка) и политически визии, помрачени от една век на провалени алтернативи. По-скоро, позоваването сякаш би извикало преживяването на едно дете в мрачината, такава, която гъмжи от диаболични сили, които не могат нито да бъде подчинени или пък схванати, сили, които плашат докато обитават и засилват една изпитвана слабост. Мрачността сигнализира не само за опасност, но и за отсъствие на озарение, и свързва двете: опасностите са по-големи поради липсата на светлина... или пък една значителна част от опасността се намира в липсата на светлина. Ние сме дезориентирани, наплашени, и се препъваме в мрака.

Съществуват две сили в наши времена, чието основно средство е страхът: тероризмът и империята. Принципът на тероризма е непредсказуемо насилие; той е обратното на систематичното, видимо, установено, или регуларизирано господство. Това, което предава терористичното насилие като власт е неговото неизбежно, предчувствано, макар и произволно, прииждане, неговата способност да подрива и руши всекидневието по всяко време и на всяко място. Понеже тероризмът няма никакво регулярно време или място, ние сме накарани да бъдем страхливи в по-малка степен от действителните терористични събития, отколкото от призрака на тероризма, призрак, който действа чрез неизчислимост. Това е фундаменталната абсурдност на цветово-кодираните “терористични тревоги”. Симулирайки една способност да измерват и предсказват ходовете на една форма на власт, която се подиграва с измерването и предсказването, тревогите претендират по начин, който не убеждава никого, че ние знаем какво ще се случи после, че сме под контрол, когато не сме, дори докато те несъмнено повишават страхливостта на онези, които си въобразяват че са мишени.

Действащият принцип на страха в съвременните практики на империята е доста различен от този в тероризма и е свързан с модерната нелегитимност на империята vis-à-vis принципите на демокрацията и модерния суверенитет. Тази нелигитимност означава, че империята днес може да бъде оправдана само чрез страх, чрез обявяване на едно вечно извънредно положение, което би позволило конвенционалните демократични принципи да бъдат потъпкани. Така че модерната империя мобилизира човешкия страх на масово равнище; тя е над всичко паразитна над страха, разбуден от призрака на тероризма, но тя е също така и зависима от страха, свързан с пропускливостта на модерните национални държави и със захвърлянето на уязвими индивиди и изкоренени общности на превратностите на глобалните сили. Империята обещава защита от опасносите, които тя реторически преувеличава, за да подсигури себе си, преувеличение, което усилва нашия страх в мрака.

Но докато мрачността днес имплицира не само страх, но също и дезориентация, последното се числи към една дъга от сили, оформящи настоящето, която надхвърля една диалектика на империята и терора. Ние сме дезориентирани от буквалната загуба на траектория, следваща колапса на историческите метанаративи в едно настояще, което изглежда наплашено от несправедливост и мизерия, а не само от апокалиптична опасност. Станало е баналност нашето време да се описва като обстрелвано от антидемократични исторически войски, въпреки че му липсва едно движение напред. Това прави товара на настоящото тежък: всичко е маса, без бързина. Или, в термините на късната модерна забързаност, извикана по-рано: всичко е скорост, без посока. Ако тази натежалост, смесена със забързаност беше аналогизирана с психично състояние, то диагнозата би била дълбока депресивна тревожност, разстройство, за което един поразителен брой хора днес търсят лечение. Депресивната тревожност е наистина ужасно състояние: не можеш да се помръднеш поради отчаяността, но не можеш да си починеш поради тревожността; не можеш нито да сграбчиш живота, нито да му избягаш, нито да живееш, нито да умреш. Не може да има по-добро название за нашето състояние, за отчаяността на едно привидно веччно настояще при катастрофа, рисуваща своя хоризонт. Постоянната дневна светлина, припомня ни Ницше, е такава на непрекъсната мрачина; непосилността на двете е спрялото време, едно безкрайно настояще (21). Непрекъснатото време е времето на вечността, времето на смъртта. Малко изненадващо е, в такъв случай, че ние говорим идиоматично и за времето, и за мрака като “разстилащи се над нас”. Тази отсенка на завършек, това впримчване в едно непосилно настояще, е една значителна част от това, което прави нашите времена мрачни днес, което ни прави несигурни че точно времената, а не светът, са тези, които се смрачават – всъщност това, което кара времето и света да колабират в едно, защото времето, поради цялата му скорост, изглежда е спряло движейки се напред или отвеждайки ни нанякъде.

Wendy Brown, "Untimeliness and Punctuality: Critical Theory in Dark Times"
(Originally published as Chapter 1 in: Wendy Brown, Edgework: Critical Essays on Knowledge and Politics, pp. 1-17, Princeton, New Jersey: Princeton University Press, 2005)

Current Mood: determined

"От значение е, че ние сме в началото на нещо. В режима на затворите: търсене на “заместващи” наказания, поне за дребната престъпност, и използване на електронни нашийници, които налагат на осъдения да си остава у дома в определени часове. В режима на училищата: форми на непрекъснат контрол и въздействие на непреставащото образоване на вече работещите върху училището, съответно изоставяне на всякакви изследвания в Университета, въвеждане на “компанията” на всички нива от образователната система. В режима на болниците: новата медицина “без лекар, нито болен”, откриваща потенциални болни и рискови субекти, която изобщо не свидетелства за някакъв прогрес към индивидуализация, както се твърди, а замества индивидуалното или нумеричното тяло с цифрата на една “делима” материя, която трябва да се контролира. В режима на компанията: нови типове третиране на парите, продуктите и хората, които вече не преминават през старата форма-фабрика. Това са доста дребни примери, но те биха позволили по-добре да се схване какво се разбира под криза на институциите, тоест прогресивното и разпръснато установяване на един нов режим на господство. Един от най-важните въпроси би бил свързан с неспособността на синдикатите: дали те, които през цялата си история са били свързани с борбата срещу дисциплините или в средите на затваряне, ще могат да се приспособят или ще отстъпят място на нови форми на съпротива срещу обществата на контрола? Могат ли вече да се доловят очертанията на тези предстоящи форми, способни да атакуват радостите на маркетинга? Много млади хора странно настояват да бъдат “мотивирани”, отново и отново искат стажове и непреставащо образоване; тъкмо на тях принадлежи да открият онова, на което ги карат да служат, както техните по-големи братя са открили не без усилие крайната цел на дисциплините. Пръстените на една змия са още по-сложни от дупките на една къртичина."

Змията, за която говори Делъоз, или паролата-цифра, характеризираща "общество на контрола", може да бъде изобразена точно с - особено когато е раздвижено изображение. (За по-невнимателните - това е именно лицето на Coil, изобразяване на дефиницията: a series of connected spirals or concentric rings formed by gathering or winding, etc.).

Current Mood: creative