|
||||||||
|
я забыла что такое писать безответственно и для личного удовольствия.
простенькие "фотографические" тексты всегда и всем нравятся, только
чтобы сгенерировать такой же текст, надо выйти на улицу и пережить
что-то. 2 года я прожила почти как в тюрьму, выходя на улице
только чтобы покататся или предварительно зная по какому пути пойти
и точно с кем встретится. ну, час с половиной мне были нужны, чтобы написать текст о катании для go guide. написала в последний момент. а потом почти упала в обморок от усталости и страха, но это было ради других текстов. надо подготовится для интеллектуальных столкновений. и даже спровоцировать их, пока эта маразматическая среда не проглотила все и не выплюнула через месяц два как свое, искажая смысл и для больших гонораров естественно. надо подготовится и для поражении. что еще нужно сегодня? переинсталировать все на ляптопе. а завтра - переделать сайт. боже, как надоело все! вот и текст для go (извините, но нет сил перевести пока) ЖИВОТ НА ИГРА Животът на осем колела, 84 мм в диаметър всяко, свежда града до повърхност. Лесно е да се каже, че повърхностите биват грапави, хлъзгави, мръсни, твърди, мокри, студени, нагряти, съвсем друго е да се изпита. Качил се за пръв път на своите Rollerblades Aero, установяваш, че теренът по който си се движил досега с пълно безразличие, съвсем не е толкова безинтересен. Един градус наклон го превръща в главоломна пропаст, а малкото камъче на пътя - в огромна скала, в която няма как да не се разбиеш. Изведнъж незабележими иначе неща по пътя започват да изпъкват: кални локви, мазни петна, люспи, семки, храчки, фасове, бирени лекета, кучешки лайна, гадни грозни криви фуги, легнали полицаи, цепнатини в асфалта, хлътвания, бабуни. Вече чувстваш всеки грам от теглото на тялото си, всеки сантиметър от повърхността му. Посоката и силата на вятъра стават от огромно значение, а шумът на приближаващия иззад ъгъла автомобил изисква от теб незабавна и неемоционална реакция. Защото всяка една грешка може да ти струва скъпо. Защото вече са ти останали само две състояния - на елегантно носещ се по повърхността и безславно проснат върху нея. Повърхностите са коварни към напъхалите крака в лъскави алуминиево-карбонови пранги индивиди, но особено жестоки са към тези, съоръжили се за скоростно каране. Винаги съм знаела, че притежавам заложби на бегач, а не на агресвен скейтър, така че когато през 2003 се сдобих с моите Aero, реших, че това е, което ми трябва. Но тогава и през ум не ми мина, че ще ми се наложи да практикувам грайнд, спин, флип и флай пряко волята си по осеяните с пропасти и препятствия терени на всеки един град в който реша да покарам. С цената на много и жестоки падания имащи за резултат натъртвания и възпалени сухожилия, постепенно се научих да владея скоростта и да не се оставям да бъда изненадана току така от някоя дреболия. Постепенно и неусетно сама за себе си станах нахална и започнах да избягвам нарочно всяка нормална повърхност, търсейки по-начупени или поне достатъчно оживени терени в които да мога да слаломирам между разхождащите се (такива са крайморските алеи в Бургас и Варна при хубаво време). Започнах да се пускам и по пътното платно, първо в малките улички в кварталите, като ползвам чакащите на кръстовищата коли, за да пресичам с тях, а после рано, много рано сутрин, по опасните иначе Патриарх Евтимий и Витошка (това - преди Витошка да се превърне в пешеходна зона). Във връх на изживяването обаче се превърна карането по непознат терен, такъв, по който никога не си се пускал по-рано и не знаеш на какво можеш да се натъкнеш. И не винаги те заплашва единствено болезнено падане. Понякога опасността е много по-сериозна. Миналото лято например реших да измина с ролери шосето свързващо село Ветрен с вилната зона край Бургаските Минерални Бани и обратно. Съвсем лекия, неусетен наклон на пътя в едната посока се оказа достатъчен да набера скорост, непозволяваща ми да спра просто когато пожелая, а аз бях достатъчно безразсъдна, за да не овладея това навреме, радвайки се на скоростта и дори да се абстрахирам от обстоятелството, че зад мен идва автобус. Единствената маневра, която можеше да ме спаси долу, където това надолнище свършваше, бе една колкото се може по-плавна и широка дъга около колелото на спирката, където автобусът щеше да завие. Такава дъга би ми се удала с лекота, само дето не знаех, достатъчно ли е гладък теренът долу, дали няма пръснат чакъл, конски фъшкии, пясък... дали няма да изскочи внезапно пред мен някой от някъде. Или някоя неочаквана бабуна в асфалта да ме изхвърли от пътя тъкмо в мига, в който реша да изпружа крак и да обера плавно инерцията. Слава богу, теренът се оказа гладък! Парадоксално или не, но тогава за пръв път изпитах удоволствие от тези прекрасни осем колела - все пак бяха създадени да развиват скорост. Постепенно си дадох сметка, истински фрий скейт мога да практикувам само ако си взема twisters и зарежа aero-то. Но пък макар фрий скейтът да бе извънредно вълнуващ, скоростта си ми харесваше също и реших да направя опит да се усъвършенствам в нея и по-специално в техниката "дабъл пуш", преди да реша дали да се отдам единствено и само на градското. Открих междувременно и терен подходящ за тренировки - асфалтовата ивица опасваща недовършената конебаза до хотел Парк в Бургас. Съвършената гладкост и хоризонталност на терена, идеалната видимост във всички посоки, липсата на каквото и да е оживление с изключение на рядката поява на някой колоездач ми позволяваха да не мисля за друго освен за окончанията на краката си и това, което се опитвам да направя с тях - каране по външния ръб на колелата, каране с изнасяне на единия крак пред другия, смяна, после редуване... после каране с един крак, докато другият се влачи отзад на "носовото" си колело. Първо с единия, после с другия. Също така да контролирам ръцете и да обирам инерцията или напротив - да я усилвам, защото все пак какво друго беше дабъл пуша ако не контролирано падане. Много падане падна за радост на минувачите по съседната алея, но накрая все пак стигнах до деня, в който реших да оттренирам това, което професионалните скейтъри наричат "кик бек"... Какво да ви кажа. Счупих си ръката при първия опит. През първите две седмици гипс бях сигурна, че ще продам ролерите и повече няма да помисля за каране, но ето че гипсът е махнат, лявата ми ръка - все още атрофирала, но аз вече умувам как да пренеса в София с дясната куфара, лаптопа и ролерите си. |
||||||||
|
|
anxious.