мой забравен за бога приятелю
аз сънувах - в корема ти меч
ала меча държеше не ангел
а лихварката с мръсната реч

по стъблото по ралото алено
твоят дъх бе колчан зле скроен
и жената на име октавия
те отвеждаше радостно в плен

ти ме чакай, ще дойда със макове
и отровна целувка в уста
да покрия душата ти ракова
а дългът ти - да плаща света

ето - лампата лъскаво съска
и размътен ликът на страха
се оттегля в яйцето на гъската
боже мили, дано не греша

(1997)

и тази зима ще отмине
но тази мършaва земя
не ще множи светото име

не ще задиша нервен смях
над лъскавата шепа прах
коляното гнои превито

не ще кълнат в любов очите
че огледалото пробито
не ще го трогне ни молитва
и отрезвял горкият звяр
сега едничка жедна твар
едвам потръпва със копито

и тази зима се разплита
ледът се зъби от стрехите
ах той е хитър
той е хидра
прорасла в змей хилядоглав

мадам, синът ви пак убит е

купа глина
черен явор
огнен ръг

ке се роди
бела крава
среброхврък

кой я бара
бели хали
ке бере

сал джигеря
му душманин
ке оре

(така орисниците разпознават
невръстния вагабонд)

шесть лет назад
называется - "снюсь"

аз съм ашам вохрив горчив венец превъзпитаната риба издокараната мигла на полузнанието прислонила жарките си осми в гърдите на разлюления отпред, разпиления отвътре и бодрата точка космос от изток звезда насъщна, от небето се сипят ангели, да! - подръж за миг този ангел в пръстта и още половин крепостен селянин навътре във мен на кървава война отива и оплаква участта си заровил полулице в полушъпа пластилинът узрява под моите стъпки и само една кукувица с ръждиви пера за миг съзира накъде вървя със никого не бива да деля участие в задъгъла в пустинята отрасла с болни думи със колена на изнемогнали от сласт моми девети в трети по постната по ямболски трева траурно белее любовта разтапя се във шушнещия тропот на всеки пясък в огледалния часовник колба и всяко мое трескаво парче месо след миг готово е да се разцепи в буря защото аз съм смурна никомея кралицата вдовица струящата сълза във полусън и преживявам левия си бряг отвън сонм стриди и козлици равномерно ми припяват звънът на вятърът в тръстиките е моята награда и ято присмехулници са вярната ми стража пред щипците на ангелите зли бодливи душеяди и орли додето лягам да поспя за още век под поокаляна след бурния следобед стенна палма откършила врата към океана панорама и в дъното на чашата ми с чай замислено се полюляват две абсолютно еднакви крилца сърчица

разплакан дявол нежни думи срича
водачът на кервани днес умира
жена му вие във краката на камилите
синът му още малък - не разбира
и ято лешояди точат клюнове
в нащърбеното било на атлас
човек безжалостен и непристъпен
със две ръце на име - чест и власт -
но днес умира под финиковите сенки
и жадно пясъкът душата му изпива
и всяко зрънце жълто
като сълза прозвънва
смразено вмиг от адовият хлад

а кучето му плаче край реката
от зъбите му капе ситна пяна
синът му се подмокря и заспива
жената хленчи, но му сменя пелените
една камила дъвчи синя риза
на дявола недей да имаш вяра
пустинята съвсем се отегчава
от занаята си да заличава извори

очи окови


очите на червеното изчадие
изтръгнато от своите артерии
в олово потопени и в оцет
настръхнали електроеуглени
прохрускани от червей огризвач
вторачени в червената ти котка
похрускващо протира си ноктите
отхрачва кратко снопче сива козина
и тъй замира в лакътя ти впита
очите на червеното бездумие
прогризват в теб блестящи лабиринтини
в които постепенно се надвиват
червени гарвали с крила от план
очите им от закалени перли
нозе в окови
клюнове във прах
и сумрачва над тебе запълзява
гърмяща чернокрила пеперуда
която като малка какавида се сънувала
в сърцето на змия

(1997)